Съдба

Душата ми е циганка, извила се
в безумен танц край стария табор.
Душата ми е скитница, стремила се,
към свобода, безвремие, простор.
Сърцето ми по пътищата биеше
под мостове замръкваше и заран
начеваше безкрайното си скитане
безспир, с отчайваща до болка вяра.
Кръвта ми, гневна вещица, бунтува се
и блъска се на клетката в стените.
От зла магия спряна и сънуваща
простор, морета, пътища и скитане.
Съзнанието на ръба на лудост, бясно,
отстъпва на дълга и на съдбата,
които ме поставиха на тясно
без жал, отнеха ми и свободата.
Надеждата мълчи и се е свила
убита от жестоката реалност.
А тялото без воля и без сила
умира или просто е заспало.
И само добротата се обажда
със тих гласец "нали все пак си нужна!"
теша и утолявам глад и жажда,
но и на себе си дори съм чужда.